Това е история, стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

— Сбогом — бе казало то на прощаване. —

Аз си отивам.

Няма вече обич, хляб и платна.

От боите остава ни

само черна боя.

От Париж — само улици, водещи в Сена,

— Остани — бе отвърнал художника. —

От боите имам трите бои на лицето ти.

Златна, синя, червена.

От Париж — цяло небе светлина

и един тротоар,

дето падат едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

— Господин Тротоар — тихо каза художника

и коленичи. —

Позволи да рисувам върху твойто голямо платно

едно малко момиче.

Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.

С моите три тебешира.

И за да не му е студено,

когато на теб се намира,

доведи ми парижкото слънце да свети

през целия ден,

доведи покрай мен

стъпки, очи и ръце,

хвърлящи едри монети,

щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани

и й каза:

„Проси!“

После, много внимателно,

сложи на плочите златни коси,

тежки и гъсти,

после — сини очи,

после — казващи сбогом — уста

и ръка, стиснала в своите пръсти

цветя

с аромат на асфалт.

— Остани — каза той и погали едва

своето русо момиче. —

Ще ти купя легло, по-добро от това,

и цветя, по-красиви от тези.

И когато довечера

заедно с черните шлепове

слънцето слезе

надолу по Сена,

ние ще бъдем богати.

Ние ще имаме много монети,

едри монети, щедри монети.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.

Падаха сенки на хора,

зачеркващи бързо рисунката.

Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.

Ах, парижкият дъжд!

Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,

червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска

свойте едри монети,

свойте сребърни щедри монети.

— Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.

„Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.

А момичето тъжно заплака

със сълзи златни, червени и сини

и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,

стара като Париж и тя:

един художник по тротоара

рисуваше момиче е цветя.

Автор стих: Веселин Ханчев

nedko

Парижкият дъжд, възпят от една шарманка