Беше нощта преди Коледа, навън бе сковаващ студ, снежинките танцуваха из въздуха като малки ледени принцеси, а луната грееше над тях като тяхна майка. Вътре в къщата бе топло, огънят в камината бе толкова радостен и играеше, осветявайки стаята като мъничко слънце..

Цялото семейство бе заспало, когато изведнъж над небето се извиси голяма, синя блестяща диря, която приличаше на хиляди красиви диаманти. Чу се свистене, което ме събуди и с блещукащи и радостни очи загледах през прозореца магията.

И какво да видя - в далечината имаше миниатюрна шейна и осем малки еленчета. А отпред, възрастен човек с бяла брада ги водеше и радостно им подвикваше - несъмнено това бе Дядо Коледа.

Започнах да ви виждам все по-отблизо и по-ясно и чух дядо Коледа как ги вика по име: - Хайде Дашър, хайде Прансър! Хайде Дансър и Виксен! Сега Комет и Кюпид, Дъндър и Бликсен! Към покрива се устремете!

Керемидите по покрива потропваха и тогава видях в шейната огромен чувал, пълен навярно с играчки за всички послушни деца.

През това време старецът скочи в комина и секунди по-късно падна в стаята с трясък.

Той бе облечен с червен костюм и дълга снежнобяла брада, а на гърба му се виждаше големият чувал с играчки.

Той изглеждаше досущ, както си го бях представял - очите, тръпчинките, червеният нос.

С издължено лице и малко закръглено коремче, което се разтрисаше като желе всеки път, когато се засмее, не се сдържах и аз се засмях от радост когато го видях. Но само с поглед той ми даде да разбера, че нищо смешно няма и съжалих.

Той не промълви нито дума, а започна направо с работата си и напълни всички чорапчета с подаръци. Като свърши, кимна учтиво и за секунди изчезна отново обратно в камината.

Качи се на шейната си, викна на елените и полетяха в красивата, спокойна нощ.

Като се отдалечаваше го чух да извиква: - Весела Коледа на всички!