Снежанка и седемте джуджета. ного, много отдавна, насред една зима, когато снежинките се сипели като перушина от небето, млада кралица седяла в покоите си до прозорец с рамка от черен абанос и бродирала. Докато шиела, поглеждала сегиз-тогиз навън и неволно си убола пръста. Три алени капчици кръв покапали на снега и червеното тъй прекрасно седяло на снежната белота, че тя си помислила: „Ах, да си имах детенце беличко като сняг, с бузки, алени като кръв и косица черна като този абанос!“

Скоро кралицата родила дъщеричка бяла като сняг с бузки алени като кръв и косица като абанос. Затова я нарекли Снежанка. А после майката умряла.

Минала година и кралят се оженил за друга жена, която била невиждано красива, но тъй надменна и горделива, че не можела да понася друга да я засенчва по красота. Новата кралица имала едно вълшебно огледало. Тя често сядала пред него и питала:

„Огледало, огледалце на стената коя е най-прекрасна на земята?“

И всеки път то отвръщало:

„Чудно хубава кралице, като твойта красота, няма друга по света.“

Чуела ли тези думи, тя оставала доволна, защото огледалото винаги казвало истината.

Но малката Снежанка ден след ден растяла от хубава по-хубава. На седем години била омайна като летен ден и по-красива даже от кралицата.

И когато веднъж кралицата попитала огледалото:

„Огледало, огледалце на стената коя е най-прекрасна на земята?“

то отвърнало:

„До вчера ти кралице беше първа хубавица, но с дивна красота в палата засия малката Снежанка стократно по-омайна от всички на света.“

Тези думи тъй „Кралицата така се разгневила, че на мига пожълтяла от яд.“

От този час нататък, щом видела Снежанка, сърцето ѝ се вкочанявало и с всеки ден намразвала момичето все повече и повече. Злобата и завистта ѝ така се разгорели, че нямала покой ни денем, ни нощем. Накрая извикала придворния ловец и заповядала: – Отведи детето в гората. Повече не ща да го виждам. Ще го убиеш и за доказателство ще ми донесеш нейния бял и черен дроб.

Покорният ловец отвел момичето в гората, но щом измъкнал ножа, то се разплакало и замолило: – Ах, добри ловецо, пощади ме! Ще избягам в дивата гора и никога няма да се върна. Тези думи смекчили сърцето на ловеца, пък и съвършената ѝ красота го трогнала дълбоко. Съжалил я и рекъл: – Бягай с все сили, клето дете! – но в същото време си мислел: „Дивите зверове скоро ще те разкъсат.“ И все пак сякаш камък му паднал от сърцето, защото не той щял да я погуби. В този миг край тях претичал млад глиган. Ловецът го хванал и го заклал. Извадил му черния и белия дроб и ги занесъл на кралицата като доказателство. Тя накарала готвача да ги сготви и злосторницата ги изяла, като мислела, че са на Снежанка.

Горкото дете останало сам-само в огромната гора, без да знае накъде да върви. Хукнало като лудо през острите камъни и бодливите драки, а дивите зверове подскачали край него, без да го закачат. Тичало и тичало, докато краката му докрай премалели и взело да се смрачава. Тогава измежду дърветата се провидяла малка къщурка и момиченцето влязло вътре да си почине.

Там всичко било мъничко, но удивително спретнато, уютно и изящно. В средата стояла мъничка маса с бяла покривка и седем малки чинийки. До всяка имало лъжичка, ножче и виличка, а също и седем мънички чашки. До стената били подредени в редичка седем малки легла, застлани с белоснежни чаршафи.

Снежанка била и гладна и жадна. Хапнала по малко хляб и зеленчуци от всяка чинийка, пийнала по капка две вино от всяка чашка, защото не щяла да лиши някой от цялата му вечеря. А после, понеже била смазана от умора, легнала в едно легло, но ѝ било неудобно, пробвало друго – то било дълго, третото твърдо, четвъртото късо, петото високо, шестото ниско, ала седмото сякаш било направено точно за нея. Тя се отпуснала и заспала, като не забравила първо да си каже молитвата.

Когато паднала нощта, в къщурката се върнали нейните обитатели – седемте джуджета, които копаели злато в планините. Те си запалили седемте малки свещички и щом светнало, веднага разбрали, че някой е бил вътре, защото всичко било разместено, а не подредено, както било оставено.

Първото джудже попитало: – Кой е сядал на стола ми? Второто: – Кой е ял от чинията ми? Третото: – Кой е чупил от хляба ми? Четвъртото: – Кой е ял от вечерята ми? Петото: – Кой ми е пипал лъжицата? Шестото: – Кой е рязал с ножа ми? Седмото: – Кой ми е пил от чашата?

Тогава първото се огледало и като видяло, че чаршафите му малко са смачкани, възкликнало: – Кой е лежал в леглото ми? Дотичали другите да погледнат леглата си и също завикали: – Някой е лягал в леглата ни! Седмото джудже видяло заспалата Снежанка в леглото си, извикало останалите и всички се смаяли, когато вдигнали седемте свещи и светлината паднала върху малкото момиченце. – Мили Боже! Мили Боже! – заахкали те. – Вижте само какво красиво дете! „Мили Боже! Вижте какво красиво дете!“

Те толкова се зарадвали, че изобщо не я събудили. Оставили я да се наспи, а седмото джудже спало при всеки от своите другари по един час и така минала нощта.

Щом пукнала зората, Снежанка се събудила и много се уплашила, когато видяла седемте джуджета. Но те били мили и дружелюбни. Попитали я как се казва. – Снежанка – отвърнала тя. – Защо си дошла у дома? – попитали те. И тя им разказала как нейната мащеха искала да я погуби, а ловецът я пожалил, как цял ден тичала в гората и накрая намерила тяхната къщичка. Щом свършила, джуджетата предложили: – Ако си съгласна да шеташ и готвиш, да миеш и чистиш, да оправяш леглата, да шиеш и плетеш и да държиш къщата спретната, може да живееш с нас и нищо няма да ти липсва. – Да – отвърнала Снежанка, – съгласна съм и съм ви много благодарна. Тя останала да живее при тях и усърдно се грижела за цялата къща.

Сутрин джуджетата отивали в планините да търсят злато и сребро, а вечер се връщали вкъщи и вечерята ги очаквала.